До Лондон и обратно

На 19ти октомври 2012г се завърнах в София след 20 месеца пребиваване в Лондон, Англия.

Тук ще разкажа няколко истории и ще обясня защо и как взех решението да се върна да живея в София.

За изчерпателност може да прочетете Свободата, Санчо (27.10.2010), или къде започва тази „кратка“ история според мен.

Този пост няма равен по размери, с 2578 думи, така че – направи си едно кафе/чай/уиски с лед, настани се удобно и се наслаждавай на разказа.

Покана за работа

Нямах и 4 месеца Freelance работа, преди да получа обаждане от един клиент, за когото работех в Антиподес. След като работихме заедно по един дизайн проект, получих интересно запитване:

Искам ли да работя за въпросният клиент? От Лондон?!

По това време, в този момент от живота ми, не мисля, че въобще съм се замислял. Знаех, че Лондон ми харесва, фирмата е готина и заплатата няма нужда да се коментира.

Въобще ентусиазмът се вижда и от позитивното ми настроение по това време. Както Боби е коментирал, такова сериозно решение се взима толкова лесно, само ако нямам какво да ме задържа.

Посрещането

От време на време събитията в живота се нареждат по такъв начин, че човек да се замисли за някаква по-сложна причинно-следствена връзка.

Няколко месеца преди да ми предложат работа в Лондон, в init Lab се появи Иван, който водеше лекции за Objective C, и от приказка на приказка се оказа, че живее в Лондон. По това време това беше просто интересен факт и нищо повече.

Получавам аз поканата за работа и, понеже трябва да летя в рамките на 2 седмици, започвам да търся квартира. Нещо временно дори, докато си намеря постоянно жилище.

Сетих се за Иван и веднага се допитах до него. Може пък да има и познати, които си търсят съквартирант. Като по поръчка се оказа, че има.

Още от София се чух с Гео по телефона и се разбрахме кога ще се появя там. Готино е, че не се чухме повече, преди да кацна в Лондон. Повече от седмица по късно му писах от Лондон и се разбрахме да ме посрещне на спирката на Влак/Метро в квартала.

Посрещането и вечерта след това се развиха доста забавно и, за да е изчерпателна моята история, следва малка предистория за това толкова забавно запознанство.

Понеже може да ми потрябва костюм, в желанието ми да не го унищожа в багажа реших да пътувам облечен подобаващо. Сако, панаталони, риза, официални обувки -въобще изискана работа. Всичко това щеше да е много добре, ако към изисканото облекло нямаше колоездачна раница от Dakine и един огромен зелен куфар, пълен до пръсване. Оставям на вас да си представите гледката, но аз се сещам за вица: „Виж този изрод какъв хубав костюм има!“

След двудневно пребиваване в къщата на познати, които ме взеха от летището, е време да потеглям да се запозная с новите си съквартиранти и да видя къде ще живея за „близкото“ бъдеще. Нарамвам раницата, завлачвам куфара и се запътвам към градския транспорт, така официално облечен.

Има-няма два часа по-късно слизам от влака и чинно си чакам посрещача. Появява се една малка дружинка от симпатични идиоти. Това го казвам с най-искрено умиление, защото си спомням махмурлука в очите им. 4-ма махмурлии от предишната вечер, празнували рожден ден, решили да се разходят и да ме посрещнат. Няма да забравя учудения поглед на всеки един от тях, като ме видяха. Непознатият, който ще живее с тях. Представям си следния вътрешен диалог:

„Този пък, защо е с костюм? Дано не е някой надут тип … офф, как ме боли главата.“

– Здрасти!?

хумористична пауза

След 2 километра ходене пеш до квартирата мисля, че всякакви притеснения относно моето чувство за хумор и характер бяха оставени на заден план.

Съквартирантите

Гео, Гери, Дани, Димо се оказаха страхотни хора. Сприятелихме се бързо и не мога да повярвам какъв късмет извадих, когато попаднах на тях.

Както обикновено, временните неща стават постоянни и вместо 3 или 6 месеца, останах да живея с тях през цялото време.

Всички се оказаха много готини и не го казвам, защото ми търпяха странностите и щуротиите или защото ме спасиха от тотална антисоциализация. Нямаше пасивно-агресивни бележки по вратите относно хигиенните навици или миенето на съдове. Нямаше спорове за шум или други подобни. Въобще, страхотни хора, готина компания и забавни разговори.

Общо взето вечерите протичаха в разгорещени спорове или разговори между мен и Гео, като от време на време останалите успяваха да вмъкнат по нещо. Какво да направим, че и дватама сме гръмогласни и говорим много.

За мен беше много интересно да прекарам повече време с хора, които нямат директен контакт с IT индустрията и с компютрите като цяло. Всички до един са завършили художествени изкуства.

Интересно е, не всички живеят постоянно обсебени от компютри, Интернет и тем подобни глупости!

Квартирата

Апартамент с твърде голям брой, твърде малки помещения, безумна кухня, малка баня и много „забавно“ разположена тоалетна. С времето обаче  разбрах, че нашата скромна квартира хич не е зле. Особено, когато се поддържа.

Забавен анекдот е, че в квартирата нямаше хубава маса и столове, за да можем всички да седнем в хола на вечеря и лафче. С неизмеримата си мегаломания успях да купя най-голямата заседателна маса от Икея, която в последствие стоя в хола точно месец-два, преди да ми я върнат, защото била твърде голяма. В следствие на това моята стая се състоеше от спалня, почти толкова голямо бюро, един стол и точно толкова място между леглото и масата.

Какво повече му трябва на човек?!

Приятно съвпадение беше, че отново имах възможността да минавам през малък парк на път към гарата за работа. Малките неща в ежедневието правят хората щастливи.

Хубаво ще е да споделя и наличието на много приятен парк в непосредствена блозост до квартирата. Искам пак!

Лондон

Градът е страхотен! Мога спокойно да кажа, че обичам Лондон. Красив град, голям град, интересен град. Едно от най-забавните неща за мен беше да се разхождам в центъра и да разглеждам.

Определно е уникално място, което ще остане част от мен. Върнах се там за 1 седмица, след като си бях 7 месеца обратно в София – определно имах чувство на носталгия по този великолепен град. Странно е, че за Лондон като място съм много по-носталгичен, отколкото за София.

В началото впечатление ми направо основно мащабът на града. То бива голям град, ама тези са се позабравили малко. Пуснете си Google Maps и вижте на картата колко километра в диаметър е Лондон. Не очаквам да ми повярвате.

Всичко се намира на километър-два от гарата или метрото. За първите 3 месеца нямах никаква представа къде се намирам. Всичко беше на две преки от тази гара или три преки от това метро. По някое време си взех първия пистов бегач и започнах лека-полека да сглобавям пъзела от парчета в главата ми. Интересно е също, че посоката на движение е важна част от начина, по който се ориентираме. Отне ми известно време да свикна с обратното движение и да започна да се ориентирам в града.

Парковете в Лондон също са си атракция и нещо, на което човек може да се радва дълго време. Имат малки, квартални паркчета и огромни wait-for-it „royal“ паркове. Поддръжката и на двата вида е на много високо ниво. Няма храстче или дръвче, оставено без надзор. Разходка из природата на средата на един огромен град. Голям кеф!

Малко расизъм

Затвърдих мнението си, че хората биват класифицирани по държание. Колкото и да е неприятно на някои хора, когато човек си има работа с цели общества, тези класификации се оказват полезни.

Индийците са много любезни и, макар английския да не им е силна страна, имат желание да изчистят проблемите с комуникацията и да ти вземат парите, които ти искаш да им дадеш. Имаме много различни култури и нямам желание да коментирам облеклото и други навици.

Турците са нещо като нас, само че с бизнес нюх. Също толкова дръпнати, нервни и готови да ти се скарат, че си им казал „Добър ден“, но поне знаят как да си поддържат магазините.

По-интересното за мен е, че сред толкова много различни култури, като цяло английския тертип на комуникация с непознати се ползва универсално. Хората са усмихнати и любезни без значение от националност или раса. Докато не им се отядеш като типичен Бай Ганьо, разбира се.

Някак си е готино да видиш как едно цяло общество е осъзнало, че няма смисъл да си предаваме нервите и проблемите на непознатите по улицата. Цялата обстановка е толкова приятна, че даже може да обезвреди нервните хора по подразбиране. Трудно е да останеш намръщен и нервен, когато всички около теб са така усмихнати и любезни.

Нашата и тяхната мизерия

След престоя си в Лондон имам следната теория:

– Нашата мизерия е навън, тяхната е вкъщи.

Макар и сравнително бедни, Българите очакват и изискват известен уют, когато се приберат. Може жилището да не е луксозно, но няма и да е мизерия. Не мога да кажа, че съм имал заможни приятели през годините, но в повечето апартаменти, в които съм влизал, е имало приятен домашен уют.

Това като цяло не е така в Лондон, голяма част от квартирите са в изключително лошо състояние, но това не пречи цените да са високи. Не е трудно човек да разбере защо стоят така нещата. Повечето хора са там, за да учат или работят. Парите се пестят и понеже текущото им състояние е временно, може да поживеят малко в мизерия.

Ако излезете извън трета и четвърта зона, ситуацията се пооправя малко, но пък се появява проблем с транспорта. 2 часа път в една посока, всеки ден, не е особено приятно преживяване.

Малко житейски уроци

Друг важен момент в цялото пребиваване в Лондон беше гостуването на сестра ми и приятеля ѝ при мен. До преди това и двамата говореха доста въодушевено за това как ще емигрират да живеят в чужбина. По-хубав живот и въобще всичко ще е супер.

В очите на сестра ми аз съм много умен, изкарвам много пари и въобще съм хванал дявола за шлифера и всичко ми е перфектно. Предполагам, че и представите на двамата за качеството ми на живот в Лондон е било различно от това, което видяха. Няма да коментирам повече, но след като се върнаха обратно, коментарите за емиграция странно изчезнаха. Започнаха да си правят разни готини неща по апартамента и въобще вижданията им за живота се промениха малко.

Като изключим това малко отклонение, беше много приятно да имаш гости. Да ги разходя из парковете и да разгледаме града заедно. Много ми е интересно да гледам чуждите реакции на разнообразието от култури в Лондон. Pure fun.

Времето

Точно като за мен. Никога не е топло и никога не е студено. Разбира се, че хората се оплакват, когато стане 1 градус, че замръзвали. Също и като стане 25 градуса –  „Леле, каква жега!“ Това са нормални неща. Аз игнорирах всички и изкарах целия си престой без връхна дреха тип яке.

Въобще не вали толкова, колкото митът ви кара да си мислите. Повечето дъждове се сучват нощем и да, доста по-влажно е от България. Щом издържах и без чадър, значи нещата не са толкова зле.

Нещо, което хем не ми пречи, хем някакси допринася за мелахонлията на града е, че почти постоянно има облачна покривка. Въобще, вампирски рай! Това предразполага всички да се побъркат тотално, когато по някаква странност на съдбата има слънце в небето. Дори пушачите ходят да пушат от слънчевата страна на улицата. Парковете се пълнят до пръскане с невиждали слънчева светлина хора. Леко се притеснявах за тези хора в подобни моменти, но бързо ми премина.

Чуждестранна кухня

Мисля че ще е доста забавно да ви разкажа колко ми беше трудно да разбера какво да си поръчам в началото. Да, говорех почти „пефектен“ английски, ако питате колегите. Тъй де, никога обаче не ми се е налагало да уча английски, що се отнася до готвене на ястия и продукти. Известно време менютата по заведенията ми изглеждаха по следния начин:

  • kasdj kajhsdgf asd BEAF fiyuasdf
  • oihiuiu ufr PORK ytdf yrtd, nmbvmnbv
  • poiuasd hre yrjdnf, sdkkfv CHICKEN

Често поръчването се изразяваше в това да гледам учудено сервитьора някъде около 5 – 10 секунди, след което казвах:

– Ааа, I will have the Chicken.

Все пак това е частта от Лондон, която ще ми липсва най-много. Възможността вечер да мина през виетнамския ресторант. Или утре по обяд да си взема мексиканско.

Наденички от Германия  в понеделник, мексиканско бурито във вторник, виетнамско за обяд в сряда, петъчно мароканско пиле с лимон и джинджифил, индийско за вечеря някъде навън с колегите.

Списъкът е дълъг и сложен. Въобще, голям кеф беше да пробвам всичката тази кухня и да си избера кое ми харесва, кое е просто добро и кое не бих ял пак.

Разнообразието на автентична кухня там е невероятно и определно ми липсва.

Социален живот

Ясно е, че компаниите от София ги няма и трябваше да открия как точно ще си губя свободното време. По възможност с нещо интересно и приятно за мен. С времето обаче намирах всякакви занимания, но не и хора, с които можех да завържа приятелства.

Ситуацията в офиса също не помогна особено и приятелства от работа също не успях да създам. Оказах се някъде по средата на възрастовите граници и на никъде откъм социално положение в офиса. Част от колегите са по-възрастни и със семейства и дългогодишни приятелства. Нямах много общо с тази част. Стажантите пък бяха на по 20, 21 – току-що завършили училище и след доволно количество бира в пъбовете около офиса се оказа, че и с тях нямам много сходни интереси.

Останаха ми основно съквартирантите и една двойка бивши колеги, които се преместиха да живеят в Лондон няколко месеца преди аз да замина.

И тъй, социалният ми живот в Лондон не потръгна особено добре.

Временно?!

Година и половина по-късно вече беше време да се позамисля по-сериозно дали пребиваването ми във Лондон ще стане наистина за постоянно и как точно ще се случи това.

Първата стъпка беше да се разтърся сериозно за квартира. Този път за нещо по-сериозно. Евентуално само с един съквартирант, да живееш сам в Лондон си е постижение. За съжаление, търсенето не беше особено успешно. Всичко, което намерих, беше или много скъпо, или много далече, или и двете.

Като се има предвид вече описаният ми несъществуваш социален живот, започнах да се замислям дали все пак не е добра идея да се замисля за връщане обратно в София.

Отгоре на всичко аз и работодателят ми се мотахме година и половина и така и не си изкарах нужните документи, за да работя легално в UK. Реших, че това е черешката на тортата и оставането там ще е твърде голям риск в дългосрочен план.

Взех решение, планирах нещата и викнах началството на среща, за да им съобщя новината. Всичко това не беше някакъв страшен шок, защото компанията има екип от програмисти в София. Като „ръководител проекти“ на този екип може да се каже, че работата ми ще е по-лесна.

За мое щастие, началството се съгласи и аз се завърнах в София, без да спирам да работя и без да ми се налага да си търся нова работа.

Заключение

И така, една приятна като цяло част от живота ми приключи и аз съм си обратно в София. Повече от половин година, откакто съм се върнал и се чувствам страхотно. Приятелите ми са си тук, макар и малко по-заети от преди. Това, децата, не прощават на никой, да ви кажа.

Разни открития

  • Книгите на Тери Пратчет са доста по-забавни, ако си живял в Лондон.
  • В София почти няма заведения с интересна бира
  • Виетнамската кухня е много приятна
  • Това да носиш кеш пари постоянно е изключително досадно
  • Метрото в Лондон е интересно и „готино“, само докато не ти се наложи да се возиш в час пик.
  • Хората са много и различни. Твоят начин за правене на нещо не е единствен и определено може да не е правилният.
  • Бъди любезен. It helps in the long term.
  • Харесвам кафето на Starbucks